Един човек живял преди време в един нищо и никакъв панелен блок. Шестте сиви етажа отегчено почивали един върху друг. Без асансьор, без светли мечти живущите в блока изкачвали циментовите стъпала и изпускали тежка въздишка всеки път, когато се облягали на железните перила. Но някъде там, между студените стени, имало врата- бяла, боядисана навремето с блажна боя. На нея липсвала табела, наместо това висели сплотени само две числа- „1” и „0”.

    Това бил дом – обикновен, с бели стени, на които тук – там  висели спомени. От сивите снимки надничали познати лица, но уви, далечни и вече избелели. Спретнат, нареден този дом не бил с нищо по-различен. Една стая обаче била по-специална от всички останали. Обзаведена с тежки меки кресла, които изпълвали с величествения си вид  малкото пространство, тя изглеждала клаустофобично малка. Допълнителна роля за тази илюзия внасяли и лавиците, скриващи стените. Във всеки лъч светлина танцували стотици прашинки, във всяка глътка въздух се усещал вкусът на стари книги.

    Години наред този мъж събирал по лавиците всякакви малки и големи томчета. Книжлета с меки корици, с твърди и ръбати гърбове, с меки стърчащи ласета, като езици, които сякаш нарочно му се плезели измежду безкрайните редове, и други с платна обшити, с гравирани букви и позлатени ресници. Книгите надничали от всяка стена, от всеки ъгъл и ласкаво го приканвали да ги четете отново и отново. В продължение на години този човек попълвал огладнелите рафтове. Нареждал книга след книга, а когато мястото на тях свършило заиздигал купчини и колони край меките дивани. Този човек не обичал библиотеките. Ревнувал от изобилието на книги в тях. Не понасял мисълта, че когато вземел една не можел да я задържи завинаги. Привързаността му към тази странна вещ била огледало на цялото му отношение към книгите. Той ги милвал с дъха си, когато разтварял страниците и прилепяйки нос поемал шумно миризмата на хартията и печатаното слово. Той ги обичал с очите си, които жадно целували думите, дарявал ги с вниманието си като ги оставял близо до леглото си всяка вечер преди да заспи. Обожанието му се превърнало в страст да чете историите, да живее с героите, да се докосва до милиони светове. Той бил колекционерът на книги от Апартамент 10.

    Съседите го приемали със смесени чувства. Смятали го за странен, защото често често носел със себе си книги, които някои наричали „непотребни хартийки, които само събирали праха”. Но всеки път, когато поговорели с него на входа, на някоя стълбищна площадка или просто облегнати за отдих на перилата се чувствали одухотворени и изпълнени с възхита към човека, който им е дарил частица ентусиазъм и вдъхновение да мечтаят.

    Колекционерът на книги имал на пръв поглед обикновен живот. Ставал всяка сутрин и с кафето си прочитал утринните новини. Съпругата му, добра и търпелива жена, го изпращала с целувка на входната врата. Заемал скучна чиновническа длъжност, но вършел делата си с успех и сръчност, за което всеки му завиждал. Вечер се прибирал пеш, вечерял и прекарвам часове в компанията на книгите си.

   Това обаче не било съвсем вярно. Това, което другите не виждали било пазено само за очите на обичната жена. Колекционерът всяка сутрин разказвал разпалено сънищата си и се обръщал с усмивка към обърканата си и още сънена съпруга. Работата му се струвала лека и почти безобидна. Не се занимавал с цифрите и книжата, които другите виждали, и не общувал с празноглавци и сухари, както другите ги наричали. Той събирал дела, мислел за приноса и бъдещето на цифрите и късовете хартия. За него те били живи в ръцете му и му говорили на простичък език – кое за къде е , какво иска от него и как да запази. Общувал с различни герои – поемал с очи лицата им, жестовете им, анализирал характерите им и гледал на тях от страни, както читател наблюдава художествената дисекция на персонаж. Вечер извървявал пътя до дома пеша, наслаждавайки се на минутите самота, изпразвал съзнанието си от злободневните дела, обичал да посещава антикварни книжарници и да търси интересни издания  и свеж и усмихнат се завръщам, често с нова книга под ръка. Вечерите минавали идилично – жена му го очаквала с винаги топла храна и с вести от заминалите на далече деца. Говорели дълго, а след това се приготвяли за малкото си вечерно приключение. Онази специална стая ги очаквала. Колекционерът изваждал най-ценните си книги и разгръщал страниците им дълго, показвал ги за 100-тен път на съпругата си, разказвал й историите им, а след това споделял плановете си за следващата книга, с която смятал да попълни малката си библиотека. След това избирал една от многото. Четял на глас любимите си Ибсен, Селинджер или Зола.

   Често се случвало да остава сам в любимата си стая. Тогава с благоговение наблюдавал колекцията си от десетки светове. Разтварял кориците им и записвал името си на първите страници. Така отпечатвал себе си върху хартията, засвидетелствал обичта си към книгата и й обещавал никога да не я забрави. Знаел и се надявал, че малката му библиотека ще остане за бъдещите поколения и с всеки том, който притежава, ще отправи посланието си към внуците си и после към техните деца.

            И може би е успял.

     Всеки път щом се озова в библиотеката усещам зова от книгите, усещам потребност да ги докосвам и чета. Сега купувам още книги. Изписвам на страниците им първите си имена. Чета понякога на глас. Заспивам късно през нощта. Мразя библиотеките по същата причина, поради която дядо някога. Е, мисля, че съм достойна наследница на един колекционер на книги.