Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2013 09:33 - СРЕЩАТА
Автор: calliope Категория: Тя и той   
Прочетен: 1324 Коментари: 0 Гласове:
0



Срещна я преди година на градското езеро. Денят бе слънчев, върбите рееха реси, децата гонеха балони. Кана седеше на първата от крайбрежните пейки. Беше свалила единия си сандал и чертаеше с палец по водата. Имаше очи на хъски, къса и остра къносана коса и кой знае защо му заприлича на асистентка на уличен фокусник. За тази роля си беше сложила и преголяма плътна уста – от ония, които никога не се затварят докрай. През устните ѝ блестяха раздалечените резци – знакът на родените под щастлива звезда!
Мани завъртя радостно опашка и забърза. Очевидно бяха от един отбор – до червенокосата стърчеше бутилка бира…
Поседяха, помълчаха, погледаха езерото.
Лека-полека той се приплъзна по седалката, присламчи се към бутилката и я надигна…
На третата глътка Мани (който периодически бе спохождан от Прозрението!) изпита остро усещане за дежа вю. Държеше същата пластмасова бутилка, седеше на същата чугунена пейка, само с тази разлика, че тогава всичко наоколо бе бяло и пейката бе на друго място!
Ами да! Разбира се, че онова прозрение го бе осенило в парка! Случи се през зимата, малко по-нагоре по централната алея! Там паркът се центрираше около чугунен фонтан с рой купидони и едрогърда нимфа в средата, а встрани се разгръщаше семпла дендроложка композиция от храсти и дървета. Именно тогава, в безлюдното утро на януари – ден с много студ и екзистенциално вглъбени врани – Мани откри защо елата, смачкана на върха от ланшния сняг и зараснала накриво, трите аризонски кипариса до нея, както и стълпените борове – с една дума, де що иглолистно имаше наоколо – се наричат вечнозелени. „ Ами сигурно защото са зелени и през лятото, и през зимата, затова! Ето откъде идваи името им – вечнозелени!“ – така възкликна Мани тогава и веднага сподели прозрението си с един пре мръзнал кучкар!
Часове по-късно бе връхлетян от следващото фундаментално откритие. Понеже му дойде в повече, не издържа – и тоя път го изля в мерена реч. Четиристъпният стих звучеше така:
Имало е, има и ще има
пролет, лято, есен, зима...

… Един балон пукна във врата му.
Мани подскочи и се огледа. Наистина до какво пророческо двустишие бе стигнал в оная нощ! Ето – след зимата бе звъннала пролетта, паркът наоколо бушуваше в зелено, с пролетта се бе озовал на градското езеро, а Съдбата, която винаги си знае работата, го бе настанила на пейката до Кана…
С тия финални мисли Мани допи бирата.
Погледна Кана, усмихнаха се и нещата тръгнаха от само себе си…

Сервитьорът ги поведе към дъното на кръчмата. Там, лекясана и мърлява, ги очакваше масата за влюбени. Беше за двама, с три стола и на четири крачки от тоалетните. Над нея като глобус над дансинг искреше въртящата се мухоловка. Поклащана от въздушните течения, мухоловката пилееше брокатените отблясъци на полепналите мухи и създаваше дискотечно настроение. Останалите екстри идваха от WC-то.
Вратата бълваше амонячни талази, от дамската част се носеха нежни сфинктерни сола, а от мъжката ехтяха гръмки салюти. Просълзени от амоняка, Мани и Кана се гледаха през щастливи сълзи. От дума на дума и от мента на мента, на петата мента двамата позеленяха нацяло. Така – немигащи и в забавен каданс – те се приближаваха един към друг като два резедави хамелеона – до оная дистанция, в която щяха да изстрелят езици и да се притеглят.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Шперплатовият гараж се разтърси от ритник. Шляпайки с длан, Мани напипа ключа, плисна светлина и ето хрониката на последвалите събития:
– един котарак изфуча и драсна из гаража;
– завъртя се по стените като мотоциклетист в кълбото на смъртта;
– блъсна и залюля крушката;
– на втората врътка изгуби центробежната си сила;
– на третата изхвърча навън;
– светлинният куб на гаража продължи да се люлее;
– крушката нацели челото на Мани и се пръсна;
– виолетовата светкавица фотографира двата силуета;
– мракът отмъкна негатива на снимката;
– в гаража се чу кухо почукване – очевидно фасонката се удряше в нечий лоб.

Настана покой.

И ето, че чудото се случи!
За първи път в своя живот Мани затършува из мрака за целувката на жена!
Кана това и чакаше – пристъпи напред, обгърна шията му и го посрещна със жадна уста. Зъбите им изчаткаха, усети гъвкавия ѝ език, облъхна го топло-влажен гръден дъх на мента…
Обзе го непознат прилив на любовно творчество!
Положи Кана върху една гума (подсъзнателно отбеляза – петнайсети цол, зимен грайфер!) целуна я по челото като девица и бавно-нежно започна да я обладава. От време на време спираше, повдигаше кльощавия ѝ задник и подлагаше нова гума, докато на шестия път се сринаха и камарата от гуми ги затрупа.
Заспаха празни, щастливи, зелени от ментата, с тела без електричество, един върху друг – там, в гаража за колела, гуми и автомобилни аксесоари…
Така започна историята му с Кана!
Голямата любов на неговия живот!

КАНА
Тя бе родена в кашон и откърмена от котка.
Първият ѝ спомен бе за някакво много ветровито място. Това се дължеше на вентилационните дупки в кашона – стандартен трипластов кашон за банани с диагонален надпис
MADE IN TOGO!
Вторият ѝ спомен бе за Ша Ноар – черна като името си котка, бухалоока, зеленоока, със златисти наноси в стъклените си ириси, ръсната на гърдите с няколко бели косъмчета. Идваше да я кърми на обед и вечер, а от кърмата ѝ Кана растеше като нощно зверче – до обяд спеше с ръце под червенокосата си главица, а вечер будуваше на дъното на кашона.
Автомобилният грохот, дамските токчета, пиянските викове – полека-лека всичко отзвучаваше, възцаряваше се мир и покой и хората, тия себични деца на случайността, най-после се кротваха. Тогава Кана стискаше очи и ги виждаше как заспиват в леглата си така, както листото заспива върху клона, хлебарката под вестника и катерицата – в хралупата си.
Един ден (беше през третия листопад от живота ѝ) се случи чудо – Бог слезе тихо и я запали като свещица на дневна светлина! Оттогава Кана ставаше видима само вечер – тогава светлинката ѝ изплуваше от мрака и изведнъж всички си спомняха, че я има. Майка ѝ възкликваше: „Я, вижте кой бил тук!“, а баща ѝ вдигаше глава от вестника, сваляше очила и удивено питаше: „Как се казваш, момиченце?“ – въпрос, на който майка ѝ изсъскваше „Простак!“, а на нея прошепваше „Лека нощ, свещичке!“. После окръгляше устните си за „О“-то на „Обичам те!“, но така и никога не го каза това „Обичам те!“ – просто духваше свещицата ѝ и я изгасяше до сутринта.
Може би някога и Кана щеше да подочуе това-онова за „Психоанализата“, навярно и тя щеше да се впуска в невежи и безсмислени спорове относно Фройд, може би! Но и без изобщо да подозира за виенския шаман на нагоните, един ден тя се озова в здрача на подсъзнателното.
Беше навършила четиринайсет и вече ѝ предстоеше да разчете тайния код на детството си…
Всъщност Кана никога не бе живяла в кашон.
Още по-малко бе истина, че е кърмена от котка.
Историята ѝ бе вълшебен сбор от отключени асоциации, преекспонирани случки, мозайки от мигове, екот от вечните кавги на нейните родители. Майка ѝ, която непрекъснато крещеше, че няма да живее цял живот в тая панелка като в кашон!, баща ѝ, ревнивецът, който проклинаше съдбата, защото в университета тя, мръсницата, се таковала с някакъв негър от Того.
Ветровитият ѝ спомен съвсем не бе от вентилационните дупки на кашона, а от изгнилите черчевета на прозорците. И последно – котката Ша Ноар никога не бе съществувала. Просто съседката им – млада родилка с кърма в повече – даваше да я кърми, защото майката на Кана нямаше мляко…
Така със сто километра в час Кана катастрофира в истината. След седмица дойде в съзнание, но отказа да се върне в реалността. Шансът ѝ да оцелее в нея бе колкото на гущерче, пресичащо аутобан. Затова избра завинаги своя си свят. Продължи да расте грозновата, доверчива и простодушна. Скоро се появиха и вечните негодници – мъжете, и още първият от тях разби сърцето ѝ. Същото сториха и вторият, и третият, докато накрая Кана започна да пие и се пропи.
И ето, седем години по-късно, в един слънчев ден, така както си седеше на езерото и рисуваше с палец по водата, в живота ѝ цъфна оня грозник със странно име – бъдещата ѝ голяма любов Мани.

Из откъс от романа "ВЕРТИГО", Недялко Славовimage
Със своя експресивен и изключително метафоричен стил авторът има запазено място в съвременната българска литература.  

   



Гласувай:
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: calliope
Категория: Лични дневници
Прочетен: 119395
Постинги: 36
Коментари: 61
Гласове: 129
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031